ЕНОРИЯ "РОЖДЕНИЕ НА БЛ. ДЕВА МАРИЯ"

СВЕТИЛИЩЕ на БЛ. ЕВГЕНИЙ БОСИЛКОВ Епископ и Мъченик за вярата гр.Белене

Енория “св. Антон от Падуа”

о. Станислав Петров

След известно затишие в края на 80-те и началото на 90-те години на ХIХ в. конфликтите в Никополската епархия избухват с нова сила през 1892 г., като този път на преден план излиза въпросът за католически свещеници от български произход и с българско поданство.

Огнището на напрежението отново е в Белене, а в центъра му изпъква фигурата на Станислав Петров от Ореш, възпитаник на семинарията на пасионистите в Чопля, преподавател в частното мъжко католическо училище в Русе. През 1892 г. той е поканен от Беленското общинско управление за главен учител в селото, където отново се очертава сериозно напрежение между католиците. Подкрепян от общинската управа, околийската администрация и очевидно от някои политически сили, новоназначеният учител прави всичко възможно да превърне напрежението в открит конфликт. Началото му всъщност съвпада с една дописка до в. “Свобода” от Ореш, вероятно изпратена от самия Станислав Петров, която описва поведението на италианските свещеници “с твърде грозни бои”.

о. Онорат Карлесимо

Редакцията на изданието възбужда любопитството на по-непретенциозните читатели с бележката: “Ако не се бояхме, че ще докачим обществената нравственост, читателите щяха да видят факти за такива скандали и безобразия, които едва ли някои са чували”. В следващите броеве вестникът не пропуска да се върне на същата тема, която междувременно търпи развитие. През април 1892 г. част от католиците в Белене прогонват енорийския свещеник Онорат Карлесимо и помощника му Силвестър Лила. Окуражен от този акт, Станислав Петров става още по-дързък. Без разрешение от владиката той започва да извършва църковни служби в Белене и околните католически села. Отгласът от скандалите в Белене и Ореш и разколническата дейност на Станислав Петров достигат чак до Конгрегацията за пропаганда на вярата в Рим. Нейният префект кардинал Симеони внимателно следи развитието на конфликта и още на 12 март 1892 г. изисква от епископ Иполит Агосто подробни обяснения и документирани опровержения на “опозоряващите слухове” за някои от католическите свещеници в епархията. От Рим разпореждат за възбуждане на наказателен духовен процес според каноните на Католическата църква срещу Станислав Петров и след запознаване с обвиненията потвърждават наложеното му наказание – суспендиране на свещеническите права и лишаване от право на църковни тайнства в продължение на 6 месеца.

монс. Иполит Агосто

По случайно стечение на обстоятелствата на 11 ноември 1893 г., точно в разгара на вълненията в Белене, умира епископ Иполит Агосто, който по това време пребивава в селото. Това съвпадение впоследствие се използва срещу размирниците едва ли не като обвинение в умишлено и дейно съпричастие със смъртта на епархийския архиерей. На епископската катедра го наследява неговият секретар Анри Дулсе. Смъртта на епископа бележи кулминацията на размириците в Белене, след която градусът на напрежението постепенно започва да спада. Без достатъчно широка опора сред жителите на селото Станислав Петров е принуден да признае провинението си и да търси прошка от епархийската власт.

На 29 август 1894 г. той подписва едно “покаяние”, с което признава вината си и обещава, че занапред няма да нарушава църковната дисциплина. След прочитането на тази клетвена декларация по всички храмове в епархията Станислав Петров е реабилитиран и по-късно получава назначение за енорийски свещеник в Търново.

Междувременно, още през март 1894 г., новият префект на Конгрегацията за пропаганда на вярата кардинал Ледоховски упълномощава архиепископ Роберт Менини, апостолически викарий на Софийско-Пловдивската епархия, да проучи причините за размириците в Белене и другите католически села.

Според направените от него препоръки и за да се задоволи отчасти желанието на местното население, за енорийски свещеник в Белене през 1895 г. е назначен българският успенец Иван Пистич. На следващата година като помощник енорийски свещеник идва Луиджи Димитров, също българин и успенец. Така за първи път в следосвобожденския период католиците в Белене се сдобиват с двама свещеници от български произход и с българско поданство. Според версията на проф. Александър Теодоров – Балан това е основната цел на тяхната “църковно-народностна борба” и с нейното изпълнение би следвало да се очаква прекратяване на размириците. Това обаче не става, което подсказва, че конфликтите в Белене не следват логиката и схемата на именития професор. Много по-важни в случая се оказват външните импулси, чието съществуване той категорично отрича. Лишени от основния си аргумент, противниците на епархийската власт търсят околни пътища за подклаждане на напрежението и ги намират във вестникарските публикации. В следващите две-три години събитията в Белене и другите католически села се превръщат в любима тема на местния печат79. Като няма друга възможност, вестниците сами продуцират скандали. През 1894 г. заради публикация срещу свещениците чужденци в католическите села във в. “Русенец” в Русенския окръжен съд е заведено дело за клевета срещу неколцина дописници от Белене, които са осъдени по Закона за печата. Естествено, ходът на делото и произнесената на 16 януари 1895 г. присъда дават възможност на периодичния печат да поддържа винаги жива и атрактивна католическата тема.

о. Хенри Дулсе, преди да стане Епископ

Епископ Дулсе отлично разбира, че за да лиши подстрекателите от възможност за действие, трябва да разреши най-спорните въпроси от семейно-брачните отношения на селското католическо население. Тази деликатна материя е засегната частично в указа му от 21 ноември 1895 г. С него епископът определя нова такса за разрешаване на бракове при родство, която е с една ока восък по-ниска в сравнение с дотогавашната практика. Малко по-либерално става отношението на църковната власт и спрямо приставанията. Девойки, които пристават на своите годеници, едва след като дотогава на три пъти безрезултатно са били искани от родителите си, получават право да встъпят в брак без епископско разрешение и без такса. Ако обаче са пристанали веднага след първото отклонено искане, тогава трябва да искат разрешение за брак от епископа и да платят такса от 10 лв. Таксата за разрешаване на брак при приставане без предходно искане от страна на годеника се установява на 20 лв.81 Въпреки това напрежението в католическите села и главно в Белене продължава да тлее в следващите години. Беленци не остават доволни от новите си свещеници, макар че са техни сънародници. Някои вестникарски публикации дори се опитват да оспорят българския им произход, та да направят по-разбираемо за читателите си недоволството на част от енориашите.

С писма и изложения до различни църковни и светски инстанции – от Св. Престол и Конгрегацията за пропаганда на вярата в Рим до Народното събрание и Министерския съвет в София – противниците на епархийската власт продължават да демонстрират несъгласие с всяко решение на проблема, което не съвпада изцяло с техните интереси. Някои от тези документи открито говорят за намеса на народни представители, министерски кабинети и политически партии в конфликтите на страната на едната или на другата група. Точно в тези години проличава най-добре, че конфликтите в Белене и другите села на “автохтонните павликяни” са породени не толкова от несъгласие с епархийската власт, колкото от противоречия сред самите тях. Прогонването на двамата български свещеници от Белене през 1897 г. само доказва, че целите и лозунгите на борбата не винаги съвпадат.

Намесата на БПЦ в лицето на търновския митрополит Климент, който се изявява като официален застъпник на недоволните католици в Белене пред българското правителство, и техните заплахи за възможно преминаване към православието, отправяни понякога в многобройните изложения, разкриват още един импулс и още една цел на конфликта, които дават основание да се говори дори за религиозен прозелитизъм от страна на господстващото по конституция вероизповедание.

църква Св. Антон от Падуа

Епископ Дулсе скоро проумява, че противоречията между католиците в Белене са непреодолими и затова решава да остави вече съществуващия храм “Св. Богородица” на малцинството, бунтуващо се срещу чужденците, и да учреди нова енория за останалите, които се интересуват от качествата, а не от националността на духовенството. Така се ражда енорията “Св. Антоний Падуански” с първи свещеник поляка с немско поданство Вилибалд Чок. Неговият славянски произход не умилостивява противниците на епархийската власт и на 2 април 1898 г. срещу енорийския свещеник е извършен опит за убийство. Револверният изстрел в Белене не поразява целта, но затова пък отеква шумно в международните отношения, като предизвиква истински дипломатически скандал. С нота от 7 април германското генерално консулство много остро и категорично поставя пред българското правителство въпроса за издирване и наказване на виновниците, а после на няколко пъти се интересува от хода на възбуденото по този повод в Свищовския окръжен съд дело. Делото обаче е прекратено поради невъзможността или по-скоро нежеланието на властите да разкрият извършителите на престъплението.

(от С. Елдъров, Католиците в България (1878-1989). Историческо изследване, София 2002, c. 29-31)